Науката за хумора според Алън Райс Inspire article

Превод Емилия Мурзова. Мъжете и жените реагират по различен начин на хумора. Алън Райс обяснява на Елинър Хейс защо това е новина.

Представете си, че изведнъж изгубвате контрол над мускулите си и се строполявате на пода. В съзнание сте, но временно сте неспособни да се движите. Това състояние се нарича катаплексия и при някои хора проявата му се отключва от силни емоции. Имено този факт привлякъл интереса на Алън Райс (Allan Reiss) към хумора през 2002.

Алън е професор по психиатрия и поведенчески науки в Станфордския университет в САЩ и първоначално искал да проучи какво се случва в мозъка по време на каталектичен пристъп. Знаел, че пристъпът може да бъде отключен от силни емоции като гняв или сексуална възбуда, но бил изненадан след като от колегата си Емануел Мигньо научил, че най-важният тригер е хумора.

Всъщност преди Алън и екипът му да започнат да изследват как хумора предизвиква каталектичен пристъп, се нуждаели от база за сравнение – трябвало да проверят как хумора влияе на хората при нормални обстоятелства. Какво се случва в мозъка ни, ако нещо ни е забавно?

Използвайки мозъчен томограф може да се погледне вътре в главата и да се проследят промение в различните части на мозъка. За тази цел учените поставят физически здрави доброволци в томографа докато им показват карикатури. По време на сканирането доброволците отбелязват дали според тях съответната карикатура им е забавна или не. След това я оценяват по скала от 0 до 10.

„За да създадем карикатури, които не са смешни, преправяме такива, които са смешни. Впечатлен съм от това колко малки промени са необходими – само промяната на една дума може да развали една добра шега.”

Когато доброволците видят смешна карикатура, изследователите отчитат промени в няколко части на мозъка. В частност са се активирали онези части от мозъка, отговарящи за езика и изпълнението – ортонизирането на информацията. Това не е изненадващо, тъй като много от карикатурите имали надписи.

Алън и колегите му обаче искали да видят не само как човешкия мозък реагира на хумора, но и дали съществуват разлики в реакциите между мъжете и жените. Затова използвали доброволци и от двата пола.

Алън и колегите му обаче искали да видят не само как човешкия мозък реагира на хумора, но и дали съществуват разлики в реакциите между мъжете и жените. Затова използвали доброволци и от двата пола.

По време на разглеждането на карикатурите при жените е отчетена по-висока активност на езиковия и организационния център отколкото при мъжете. „Това съвсем не ни изненада. Знаем, че мозъка на мъжете и жените е различен и вече е доказано, че за определени задачи жените използват тези центрове повече от мъжете.”

„За нас бяха неочаквани различията в мезолимбичната област на мозъка, отговаряща за възнаграждението: смешните карикатури стимулират тази част от мозъка по-силно при жените, отколкото при мъжете. „Мезолимбичният център на възнаграждението е свързан със щастието: когато видим красива лице, при кокаинова еуфория и други „положителни” стимули. „Доброволците от мъжки и женски пол казват, че според тях карикатурите са еднакво смешни, така че разликата в мозъчната активност по-вероятно се дължи на техните очаквания, отколкото на опита им.”

Това може да се обясни с т.нар. допаминергични неврони – група нервни клетки, тоговарящи не за реакциите като такива, а за реакцията на разликата между очаквано и реално получено. Преди експеримента на всички доброволци е било казано, че ще видят 180 карикатури, от които само някои ще са смешни. Изглежда доброволците от мъжки пол са имали по-високи очаквания – наистина да се забавляват. Жените от друга страна били по-внимателни и останали по-приятно изненадани от смешните карикатури. Реакциите на не толкова смешните карикатури също могат да бъдат оправдани по този начин: при мъжете мезолимбичните центрове в мозъка не се активирали (не са получили онова, което са очаквали), докато при жените е установена незначителна или никаква активност (не са се забавлявали; виж графиката) .

На този етап не мога да не попитам Алън как тълкува тези данни. Наистина ли мъжете са очаквали повече? Ами ако те просто не са слушали инструктажа? С усмивка той отговаря, че съществуват много възможни обяснения за наблюдаваните различия в мозъчната активност.

Попитах Алън какви са бъдещите планове за него и за екипа му. „Бих искал да разбера кога започват да се наблюдават тези полово определени различия, затова ще проведем същите експерименти с деца на възраст от 6 до 10 години.” В подготовката си за този експеримент Алън и колегите му (с помощта на малки деца) търсят смешни клипове в You Tube. Учените искат не само да наблюдават полово обусловени различия, но и такива, зависещи от вида на дразнителя – мозъкът реагира ли различно на смешни видео клипове (напр. Дете, което се опитва да удари балон с пръчка, но уцелва баща си) и на други видео клипове (напр. Малки кученца или дете, което вкарва гол на футболен мач). „Изненадващо трудно е да се намерят видео клипове, които не са смешни, но са също толкова въздействащи, тъй като децата нареждат смешното пред всичко останало,” коментира Алън.

Обръщам внимание на Алън, че повечто от читателите на Science in School не преподават нито на деца, нито на възрастни, а най-вече на тийнейджъри. Ако има един клас от 15-годишни за провеждане на експеримента си, какво би искал да разбере?

„Пуберитетът е моментно състояние. Не само тялото се променя, но настъпват съществени промени и в мозъка. А това влияе и върху чувството за хумор: за 10-годишните смешното е различно от това за 16-годишните. Трудно би било да се проучват промените в този етап от живота.”

И най-накрая, ако клас от 15-годишни иска да направи експеримент върху хумора, какво би могло да се препоръча?

„Ами могат да изследват какъв хумор се проявява в различните възрасти. Могат да предложет на учениците от всички класове в училището им да разгледат карикатури и да кажат кои от тях са най-смешни. Или да установят кои са най-смешните шеги за всеки клас и да ги категоризират за да проверят дали чувството за хумор се променя с годините.”

* * *

Научните изследвания често ни отвеждат настрани от първоначалния ни фокус; Алън започва да изучава катаплексията, впоследствие се оказва, че прави изследвания в областта на хумора. След интервюто ми дойде на ум, че дори и не го попитах дали е експериментирал с хумор при катаплектични хора. Бърза справка в мрежата ми показа, че го е правил, но ще ви оставя сами да прочетете материяла (Reiss et al., 2008).

Download

Download this article as a PDF