Зоолог пред черната дъска или как да стимулираме учениците си Inspire article
Превод Иво Григоров. Силвия Бои, преподавателка по естесвени науки в Италия, обяснява как любопитността и я е тласкала да изучава поведението на мравките,…
От поведението на червеите и насекомите …
„Естествените науки са удоволствие“ си мислих докато бях само на седем години. В училище мнението ми не се промени и мисълта „Като порасна искам да съм учен“ стана все по-силна и по-силна. Години по-късно бях приета студентка по биология в Университета в Милан, с цел да изучавам и моделирам поведението на мравките и как те сформират армиите си.
В продължение на няколко месеца филмирах поведението на колониялни мравки в национален парк в северна Италия, след което анализирах данните си. През 1996 год. завърших дипломата си като биолог, и тъй като мнението ми все още беше, че няма нищо по-хубаво от това да си платен да правиш нещо което ти харесва, аз кандидатствах да следвам като докторант.
Изследванията ми се концентрираха върху размножаването на земните червеи. По-голямата част от времето си прекарах в лаборатории обзаведени с последните изследователски инструменти, и странни микроскопи с които изследвах земните червеи.
Докторанската ми работа се оказа доста предизвикателна, но екипът в който работех ме научиха, че на пръв поглед невъзможни задачи се преодоляват лесно ако има коопериране и обмен на идеи. Обсъждането на различни гледни точки върху един и същ проблем е не само основа в изследователската дейност, но и в други сфери (както и ще ми стане ясно по-късно).
През 2000 год. завърших докторантурата си и отново промених изследователската си посока, този път да изучавам човешкият ген. Но, (както винаги, във всяка история има по едно ‘но’) въпреки стимулиращата работа и многократните командировки навсякъде по света, вече бях достигнала възрастта в която просто исках да прекарам повече време със семейството си. Изследователската дейност вече не ми доставяше това което търсих, и стана ясно че отново ще трябва да сменя посока с кариерата си.
По същото време, все повече и повече се интерсувах от това как обществото възприема науката и научните работници. Да се преквалифицирам като учител, ми звучеше като идеална възможност. Въпреки че изследователската дейност би ми липсвала, чрез учениците си аз все още бих имала възможността да следя последните дейности в науката. Плюс това, любопитността и жаждата за знание на учениците, би добавили към една нова пълноценна професия. С малко късмет, намерих работа като учител и много бързо се оказах пред черната дъска, пред погледите на 15 годишни деца.
… до поведението на учениците ми
„Естествените науки са удоволствие“ беше все още мисълта в главата ми като се изправих за първи път пред учениците си. Но оптимизмът ми не продължи за дълго след като започнах да опознавам учениците си и да ги питам за тяхното мнение. Често отговорът им беше „Естествените науки са скучни“ или „трудни“ и най-обезсърчаващо „безцелни“!
В последствие учениците бяха доволни да се занимават с други работи докато аз се опитвах да ги въодушевя с познания за живите организми. И ако това не беше достатъчно, количеството от бюрокрация която придружи професията беше учудващо. През очите на научен работник, впечатлението ми беше че образователната система се интересуваше повече от формуляри отколкото с познанията на учениците. Даже самите ученици понякога гледаха към проподавателите като машина която само раздава бележки.
Ситуацията се нуждаеше от радикално решение, но как и къде да започна? Как да уверя учениците си, че естествените науки могат да бъдат не само удоволствие, но и от полза? Училището в което преподавах, както голяма част от училищата в Европа, нямаше специялни стаи по химия, физика или биология или условия за приложни експерименти.
Даже елементарни микроскопи, глобуси и карти, или анатомични макети са предмети на лукс. Каквото и да беше решението, трябваше да е ефтино и ефикасно. Като начало, започнах с елементарни идеи като пластелин и подръчни материали. Показах на учениците как могат да построят модел на животинска клетка като използват различни цветове пластелин (плюс батерия на мястото на митокондрия, речник вместо ДНК и найлонова торбичка като мембранато около клетъчното ядро), и им показах как самите те могат да разиграят Големият Взрив.
Понякога оставях учениците сами да решават проблемите. Една от идеите беше да им дам балон с точка и да ги оставя да ми кажат каде се намира точката, надявайки се те ще използват система от меридиани и паралели. Или, да разиграят храносмилателната или кръвоностната система. След първоначалната изненада от необичайната задача, учениците се заеха с желание да направят костюми и да изиграят ролята на сърцето, черния дроб и т.н.
Дали са ефикасни подобни методи? Честно казано нямам идея. Учениците научават някои неща, някои от тях дори научават доста, но дали доста повече отколкото ако използвах стандартни методи, не мога да кажа. В това в което съм сигурна е че взаимно правим уроците по-забавни, а това е важно ако искаме да събудим любопитността сред младежите.
Естествено работата ни като учители би била много по-лесна ако имахме повече пари и време, но в моето училище, както и в повечето из Европа, пари и време са лукс. Учителите се справят както могат с подръчни материали. Това което най-много ми липсва обаче е среда в която мога да обменям идеи с други колеги и да търся различни решения на общи проблеми. Както и в научната дейност, това може да е начин да преодолеем на пръв поглед непреодолими предизвикателства.
Лично за мен преподаването на един предмет не се улеснява с повече средства, а с различни и понякога нестандартни методи които стимулират учениците. И ако така успеем да ги въодушевим за да могат те по-късно да търсят сами отговори на въпросите си, тогава сме успели.